Отрязал след това Злочестника месо за кебап от елена и отишъл при побратимите си.

Зачудили се змейовете, като видели, че Злочестника се връща жив и здрав при тях. Зарадвали се и чак не вярвали на очите си.

— Как така оцеля? — питали го те. — Как го надви?

Змейовете не можели да повярват, че Злочестника е надвил Черния змей.

— Ей тъй, надвих го — отвърнал им той.

Хапнали си хубавичко и четиримата и си починали. На другия ден змейовете казали на Злочестника:

— Край няма този път. Не искаме да вървим по-нататък. Ти продължи, ако искаш, а ние ще останем.

— Добре — отвърнал Злочестника, — ще продължа сам.

Погрижил се той за змейовете: единия оженил за жената на Белия змей, другия — за жената на Червения, а третия — за жената на Черния змей. Изженил ги всички, подредил ги и се приготвил за път.

— Не ме забравяйте — казал Злочестника на прощаване. — Ето, ще закача тук меча си, а вие гледайте — закапе ли от него кръв, знайте, че съм в опасност, и ми се притечете на помощ.

Казал това и потеглил на път.

Вървял той, колкото вървял, стигнал до един град. Забелязал, че в града е някак тихо. Нямало нито един мъж, а само деца. Отбил се Злочестника при една бабичка.

— Защо си дошъл тук, синко? — запитала го тя.

Злочестника й разказал всичко за себе си. Добрата бабичка го приела и започнала да се грижи за него като за роден син.

Видял Злочестника, че бабичката взела да замазва всички пролуки в своята къщурка и така ги замазвала, че слънчев лъч, да не може да проникне в нея.

Учудил се Злочестника, замислил се: „Защо прави тя това?“ — и я попитал:

— Кажи ми, майко, защо във вашия град няма възрастни мъже, а само деца?

— Не зная, синко — отвърнала бабичката, — кой знае защо, не живеят, всички умират.